Законодателят дава защита на собствеността и свързаните с нея правомощия, както и на ограничените вещни права. Съгласно чл. 17, ал. 1 от Конституция на Република България „правото на собственост ... се гарантира и защитава от закона“, а частната собственост е неприкосновена. Правото на собственост и ограничените вещни права се защитават с т.н. петиторни искове. В статията ще разгледаме един от най-често предявяваните петиторни искове, с които се защитава правомощието владение – ревандикационния. Лишаването на титуляра от правната възможност да упражнява фактическа власт върху вещта е посегателство върху това негово право, затова съгласно чл. 108 от ЗС „собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без основание за това“. Ревандикацията представлява правно средство за защита на собственика, чието владение е отнето. „Владението е предна стража на собствеността“, както сочи Йеринг, тъй като е предпоставка свободно да се упражняват другите правомощия на собственика – да се ползва вещта, да се сключват договори и пр.

Ревандикационният иск е осъдителен иск, с чийто петитум ищецът желае да се признае правото му на собственост върху вещта и да се осъди ответникът да върне владението и държането. Търсената по исков ред защита трябва да съответства на нарушението и да се ограничава с искане за преустановяване само на онези действия или състояния, в които се състои неправомерното въздействие върху вещното право на ищеца, без да нарушава правната сфера на нарушителя и да ограничава необосновано неговите права. / Така Определение № 105 от 10.03.2016 г. по гр. д. № 585 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 2-ро гр. отделение/.

Искът може да се съедини с други облигационни претенции – примерно наем на вещта за периода за който владението е било отнето от собственика, плащане на равностойността на вещта, ако същата е изгубена, развалена, което по същността си представлява обезщетение за причинените вреди и др.

Искът не се погасява по давност.

Обект на ревандикацията могат да бъдат вещни права върху всякакви вещи – недвижими и движими, обособен обект който няма самостоятелно значение (таванско, избено помещение, част от поземлен имот). Ищецът следва да индивидуализира вещта, повод за предявяване на иска.

В теорията има спор относно това допустима ли е ревандикация на родово определени вещи. Все пак практиката приема, че това е допустимо, ако се посочат индивидуализиращите им белези, както и след тяхното употребление, като ответникът ще дължи връщане на вещи от същия род, количество и качество, поради което претенцията ще има облигационно естество съгласно чл. 55 от ЗЗД, а не същински ревандикационен иск.

Освен правото на собственост, с иска може да се защитят ограничени вещни права, съдържащи правомощието владение. Такива са правата на суперфициарът, който може да иска връщане на имота, за да упражни правото си правомощията си на правото на строеж – да извърши строежа, да използва чуждата земя. Такова право има и ползвателят при ограничено вещно право на ползване в хипотеза на отнето владение.

Право на ревандикация има собственикът на вещта, съответно съсобственика, ако е налице съсобственост и носителя на ограниченото вещно право (суперфициарът, ползвателя и др.)

Ответник в производството е лицето, което държи или владее вещта без основание. „Основание“ е всяко наличие на права, изключващи неправомерността на владението, които са противопоставими на ищеца (примерно ако лицето държи вещта вследствие сключен договор за наем). Възможно е през време на производството да се смени владелеца или държателя на вещта. Това обаче не води до конституиране на друг ответник. При принудително изпълнение, ако движимата вещ не се намира в ответника или същата е развалена, от него се събира равностойността й съгласно чл. 521, ал. 2 от ГПК. Ако се касае за ревандикация на недвижим имоти и след влизане на решението в сила имотът вече не е във владение на ответника, решението има сила и спрямо лицето, което го владее, ако е придобило владението след предявяване на ревандикационния иск.

Основателното провеждане на иска е обусловено от установяване по пътя на пълното и главно доказване на елементите от фактическия състав на приложимата разпоредба на чл. 108 ЗС, а именно: право на собственост на ищците, придобито на твърдяното основание, упражнявана фактическа власт от ответника върху част от спорния имот с намерение за своене, както и липса на правно основание за това. /така Определение № 224 от 02.05.2018 г. по гр. д. № 3371 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение/

Ищецът следва да докаже правото си на собственост или на ограничено вещно право, както и факта, че вещта се владее или държи от ответника. Ответникът може да възрази относно процесуалната легитимация на ищеца, да твърди, че не владее или или не държи вещта, или да обоснове правно основание да упражнява фактическата власт върху тази вещ. Чрез възражение ответникът има право да упражни правото си на задържане върху вещта до заплащане стойността на подобренията, които е направил, независимо дали има качеството на добросъвестен или недобросъвестен владелец.

Решението, с което се уважава иска, има едновременно сила на пресъдено нещо и изпълнителна сила. Това означава, че с диспозитива на уважителното решение съдът, от една страна, признава за установено правото на собственост /или на ограничено вещно право/ на ищеца, като едновременно с това осъжда ответника да предаде владението на вещта. Така решението формира сила на пресъдено нещо по въпроса относно собствеността върху имота, който няма да може да бъде пререшаван в бъдещ процес между същите страни. /Решение № 162 от 02.02.2017 г. по гр. д. № 2357 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 2-ро гр. отделение/.