В практиката по семейни дела все по-често се поставя въпросът за т.нар. родителско отчуждение – явление, което засяга не само отношенията между родителите, но и основни права и интереси на детето, както и психичния му интегритет. 

В условията на конфликти след раздяла или развод, детето нерядко се оказва въвлечено в емоционални и лоялностни конфликти, които могат да доведат до трайно и необосновано отхвърляне на единия родител. Самите родители допринасят изключително за попадане на детето в хватката на очуждението, като го настройват един срещу друг. 

Макар синдромът на родителското отчуждение да не представлява официално призната медицинска диагноза, той е широко изследван психологически феномен и е трайно застъпен в българската съдебна практика. 

Законодателят и съдът го разглеждат като форма на поведение, която може да причини сериозна и дългосрочна психо-емоционална вреда за детето, поради което подлежи на правна оценка и санкциониране чрез адекватни мерки.

Настоящата статия има за цел да разгледа същността на родителското отчуждение, неговите проявления и последици за детето, както и неговото правно значение в контекста на действащото законодателство и съдебната практика. 

Статията е насочена към практическото му разпознаване, доказване и отражението му върху решенията по дела за родителски права и лични отношения.

КАКВО Е СИНДРОМ НА РОДИТЕЛСКОТО ОТЧУЖДЕНИЕ? 

Синдром на родителското отчуждение (СРО) – на английски Parental Alienation Syndrome (PAS) – е психологическа концепция, описваща специфичен модел на поведение и психична динамика при дете, което необосновано отхвърля единия си родител, в резултат на системно психологическо влияние от другия родител (наричан „отчуждаващ“).

Терминът е въведен през 80-те години от детския психиатър Ричард Гарднър в контекста на тежки родителски конфликти след развод. Той описва синдрома като комплекс от симптоми при детето, възникващи при съдебни спорове за родителски права.

Важно е да се подчертае, че синдром на родителско отчуждение не е официално призната диагноза. Въпреки това, явлението родителско отчуждение е широко изследвано и признато като реална форма на психологическа вреда. 

Синдромът на родителското отчуждение представлява психологическо състояние при дете, характеризиращо се с трайно, ирационално и непропорционално отхвърляне на единия родител, което не се основава на реален опит на насилие или неглижиране, а е резултат от продължителна манипулация, внушения и емоционален натиск от страна на другия родител.

Характеристиките в поведението и преживяванията на детето, са когнитивни, емоционални и поведенчески. 

В когнитивен аспект детето проявява черно-бяло мислене: единият родител е „изцяло лош“, другият – „изцяло добър“. Често тези деца използват заучени аргументи и фрази, които не отговарят на възрастта на детето. 

Примерно, през 2025г. баща показва клипче на консултация как детето му казва „ти ни изостави и си безотговорен“. 

Друга особеност е, че липса амбивалентност – отсъства нормалната смес от положителни и отрицателни чувства към родителя. 

Причина за това е, че детето приема чуждите убеждения като свои собствени, като поема емоциите и конфликтите върху себе си. 

Емоционално детето, което преживява отчуждение, проявява интензивна враждебност, без обективни причини. Освен това не чувства вина или тъга от отхвърлянето на родителя. 

Децата са по-скоро фиксирани в страха от загуба на люновта на отчуждаващия родител. Налице е конфликт на лоялност - любовта към единия родител се преживява като предателство към другия. 

Поведението на детето е нетипично, тъй като напълно отказва контакт без ясна причина. Самото дете има обвинително отношение към отчуждавания родител, като заема автоматизирано страната на другия родител. 

Синдромът се развива вследствие от емоционално насилие упражнявано от отчуждаващия родител. Това се изразява с постоянно обезценяване и дискредитиране на отчуждения родител. Детето е поставяно несъзнателно в ролята на емоционалнен партньор. 

Такива родители използват внушения като вменяват вина с „Ти сам решаваш, но...“. Също така, често ограничават или саботират контакста „за доброто на детето“. 

Отчуждението има дългосрочни психологически последици за детето, тъй като настъпват нарушения в привързаността; трудност в интимния живот; детето може да развие депресивност и тревожност, идентичностни конфликти, проблеми с автономията и самооценката. 

Възможна е и автоагресия, тъй като отхвърляне на единия родител, косвено има значение на отхвърляне на личността на самото дете. 

В съдебната практика родителското отчуждение се приема, като „безкомпромисно обръщане на детето срещу единия от родителите и възприемането му като враг“, като това следва да е „създадено в резултат на въздействието на другия родител“, тоест не всяко отчуждение може да бъде релевантно. 

При диагностициране налице ли е действително родителско отчуждение ключов момент е преценка безопасността на детето: родителското отчуждение е без реална причина, докато защитното дистанциране произтича от наличие на реално насилие, злоупотреба или хронично неглижиране. 

ПРАВНО ЗНАЧЕНИЕ НА РОДИТЕЛСКОТО ОТЧУЖДЕНИЕ

В нормативен аспект родителското отчуждение е споменато само в чл. 59, ал. 8 от Семейния кодекс, който гласи: „При данни, че е налице отчуждаващо поведение, съдът изслушва и вещо лице - психолог. При наличие на отчуждаващо поведение или опасност от възникване на такова поведение, съдът определя мерки за преодоляването му, като предписва задължително поведение за родителя, изменя постановените мерки или постановява нови.“

Родителското отчуждение, често наричано от клиентите ни „настройване“ на детето е застъпено като тема още през 1974 г., като темата намира място в Постановление № 1/12.11.1974г. на Пленума на ВС, когато наличието му е било основание за изменение режима на лични отношения и ревизиране на упражняване на родителските права. 

Същевременно родителското отчуждение е изключително често разглеждано в съдебната практика. То може да „наклони везната“ при дела за развод, за упражняване на родителските права, определяне на привременни мерки, както и при определяне режим на лични отношения с детето. 

ВКС приема, че родителското отчуждение пряко накърнява правата на детето. Засегнато е по-специално правото му да бъде отглеждано и възпитавано от двамата си родители и да има лична връзка с всеки от тях. 

Самото отчуждение се приема като насилие над детето, което се упражнява от отхвърлящия родител. То има дългосрочни негативни последици за психиката на детето, затова съдът приема, че при констатирано родителско отчуждение или при съмнения за неговото наличие, следва да се вземат незабавни мерки по преодоляване на това състояние. 

Мерките следва да бъдат адекватни и да се инкорпорират в самия режим за упражняване на родителските права. Това е най-ефективният правен метод, по който да се пресече задълбочаване на процеса по отчуждаване. Адекватните мерки може да се определят от вещо лице – психолог или психиатър, който да даде препоръки по преодоляване на това състояние. 

Разбира се, това са мерки, които се налагат външно, и същите не могат да повлияят особено на поведението на отчуждаващия родител, но може да създадат определени условия за сближаване с отчуждения родител. 

Освен при наличие на данни за злоупотреба с деца и поведение, което действително застрашава живота и здравето /психическо и физическо/ на детето, в кантората съветваме родителите да не ограничават достъпа на децата си до другия родител, защото това има дългосрочни и труднообратими последици за психо-емоционалното развитие на детето. 

КАК СЕ ДИАГНОСТИЦИРА РОДИТЕЛСКО ОТЧУЖДЕНИЕ, ВСЛЕДСТВИЕ НА НАСТРОЙВАНЕ НА ДЕТЕТО? 

Констатиране на родителското отчуждение се осъществява по няколко начина. 

Тъй като за стигане до този извод са необходими специални знания, такова компетентно заключение може да даде само вещо лице – психолог.

От една страна, съдът може да бъде изрично сезиран с такова твърдение от някоя от страните, но от друга – ако по делото въобще са събрани данни за родителско отчуждение, съдът е длъжен служебно да назначи експертиза и да изслуша вещо лице – психолог. Тук се дава превес на служебното над диспозитивното начало, тъй като водещ е интересът на детето. 

Така в Решение № 240 от 23.10.2019 г. по гр. д. № 414/2019 г. на ВКС, IV гр. о.  се сочи и кои въпроси следва да се разгледат от вещото лице при изготвяне на експертизата: „да даде заключение относно наличието и степента на родителско отчуждение у детето, причините за него, необходимите… мерки за преодоляването му, готовността на всеки един от двамата родители да приложат тези мерки“.

Препоръчваме преди изготвяне на експертизата да се осъществи и разпит на свидетели, тъй като по този начин вещо лице има по всеобхватен поглед над фактическата обстановка и може да даде по-пълно заключение. 

КАКВИ СА ПРАВНИТЕ ПОСЛЕДИЦИ ПРИ УСТАНОВЕНО РОДИТЕЛСКО ОТЧУЖДЕНИЕ? 

Ако се установи родителско отчуждение, съдът следва да измени режима, да внесе промяна, която да преодолее текущото състояние. 

В съдебната практика има неблагоприятни последици за отчуждаващия родител, тъй като той се приравнява на лице, което упражнява емоционално насилие над детето си и това компроментира неговите качества като родител. 

Според съда: „Неосъзнаването от родителя на вредните последици за детето от родителското отчуждение, несъдействието или активното противопоставяне срещу мерките за преодоляване на този психологичен проблем и отсъствието на готовност за продължаване на работата за преодоляването му са показателни за отсъствието на родителски и възпитателски качества у съответния родител.

 Съдът е длъжен да съобрази отсъствието на тези качества у единия или у двамата родители, за да определи съдържанието на мерките относно упражняването на родителските права, както и да определи при какви условия да се осъществяват личните отношения на детето с другия родител и в каква степен да бъдат разширени или ограничени.“

Родителското отчуждение влияе и върху друг фактор при присъждане на права и определяне на режим и това е привързаността на детето. Децата, които са настройвани от родителите си, често са привързани силно към тях. Ако се установи родителско отчуждение поради злоупотреба на отчуждаващия родител, това също има тежест в крайния акт на съда. 

Уточнявам, че и да не е констатирано родителско отчуждение с експертиза и безспорно, то съдът отново е длъжен да съобрази крайния си акт само при наличие на вероятност за такова отчуждение. 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Родителското отчуждение представлява сериозен психологически и правен проблем, при който детето се превръща в средство за конфликт между родителите, а не в обект на закрила. 

Съгласно съдебната и експертната практика настройването на детето е форма на емоционално насилие, която пряко накърнява интересите и правата на детето.

Навременното му констатиране е в защита на интересите както на детето, така и на отхвърления от него родител.

При нужда от съдействие може да се обръщате към адвокатска кантора „Караколеви и партньори“.